Стефка стъпва върху руините на къщата си и показва къде е живяла доскоро.

От купчината отломки се подава лилава плочка. „Тук беше банята“, казва 45-годишната жена. После сочи встрани. „А там спяхме аз и мъжът ми“. На пръв поглед нищо не показва, че там е имало спалня. Облегалка на фотьойл отбелязва мястото, където е бил холът.

В къщата са живели и две от децата на Стефка, снаха ѝ и малкото ѝ внуче. Сега, казва тя, нямат нито дом, нито покъщнина.

„За три часа събориха махалата. Всичко ни остана вътре. Багаж, дрехи – всичко“, казва тя.

„Вече месец и половина откакто сме навън“, добавя.

Стефка и семейството ѝ са сред ромите от столичния квартал „Захарна фабрика“, чиито къщи бяха съборени на 15 април по нареждане на районния кмет Емил Бранчевски.

Постройките бяха незаконни и решение за събарянето им имаше от години. Разрушаването започна, без на живеещите да е осигурена алтернатива.

Това се случи в нарушение на разпореждане на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), което забраняваше събарянето на постройките, докато на живеещите в тях хора не бъдат осигурени други жилища.

След като къщите вече бяха разрушени, съдът разпореди българските власти да предложат подходящ подслон на останалите без дом хора.

Кметът Бранчевски твърди, че такъв е предложен, но не казва на колко хора. И добавя, че „ако има хора, които твърдят, че живеят в палатка, кола или на открито, то това е по тяхно собствено желание“.

Думите му се разминават с информацията на неправителствените организации, които работят с хората. Разминава се и с разказите на самите потърпевши, които казват, че са без дом.

„В тази шатра живеем петима души“

Срещаме Стефка във вторник привечер в това, което е останало от махалата на улица „Суходол“ в София. Седи до маса между няколко палатки с други жени и деца на 30-ина метра от мястото, където е бил домът ѝ.

Показва коя е нейната палатка – постлана с килим, с дюшек и маса.

„В тази шатра живеем петима души“, разказва жената.

„Тук долу има един дюшек – слагам на земята за снахата и сина. Аз горе с дъщеря ми, мъжа ми и по-малкото бебе.“

Вечер става студено, сутрин е топло. Когато вали, в палатката влиза вода. Изкарват я с кофи. В дните около 24 май в София валя дъжд почти по цял ден.

„В този дъжд тези два-три дни беше ужас“, казва Стефка.

Тя разказва, че е родена в махалата и никога не е живяла другаде. Тук са родени и майка ѝ, и баща ѝ.

„Тази махала е от 150 години. Не сме я направили ние. Нашите родители, баби живяха тук“, добавя. „Ние дадохме всичко от нас тук. Кредити теглихме. Кой ще ги плаща сега?“

Жената казва, че в продължение на години семейството ѝ е подавало документи за общинско жилище с идеята ако къщата им бъде съборена, да ги настанят. Така ги е посъветвал предишният кмет на района. Но такъв вариант сега изобщо не им е предлаган, казва тя.

„Кметът ни обеща, че ще ни даде нещо, но нищо не ни даде“, добавя Стефка.

Няколко души от разрушените къщи са в центъра за временно настаняване в квартала. На останалите е казано, че повече места няма, твърди жената.

Кметове и жители на други столични райони изразиха несъгласие изселените хора да бъдат настанени там. Жители на „Захарна фабрика“ протестираха срещу това ромите да останат да живеят в квартала.

Кой и как събори къщите

Къщите в ромската махала бяха съборени рано сутринта на 15 април по нареждане на районния кмет Емил Бранчевски. В събарянето са участвали 159 служители на СДВР и 80 жандармеристи с водно оръдие, съобщи Българския хелзинкски комитет (БХК).

Преди това 14 души от махалата, представлявани от БХК, подадоха жалба пред съда в Страсбург. Делото още се разглежда и решение няма. Но на 11 април съдът уважи тяхно искане за привременни мерки и разпореди „да не продължава с разрушаването на домовете на жалбоподателите до второ нареждане“. Това разпореждане е задължително за изпълнение от България, която е ратифицирала Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи още през 1992 г.

Но къщите бяха съборени четири дни по-късно в нарушение на забраната.

След това ЕСПЧ издаде ново разпореждане – българските власти да предложат подходящи алтернативни възможности за настаняване на оставените без дом хора.

Районната администрация твърди, че го е направила. Но разказите на потърпевшите и информацията на неправителствените организации, които работят с тях, сочат друго.

Какво се случва с хората

Преди средата на април в махалата в „Захарна фабрика“ живееха около 200 души.

Това не се признава от районната администрация. Кметът Бранчевски цитира своя справка за адресните регистрации, според която има 62 души с постоянни адреси там.

Но в махалата живееха и много хора с адресни регистрации на други места, защото Столичната община заличи официалния адрес на махалата през 2020 г. Той беше на ул. „Суходол“ 3, но със заповед на тогавашната кметица Йорданка Фандъкова беше заличен.

Според информация, предоставена от районната администрация на Свободна Европа, към края на май пет семейства от заличения адрес са настанени в общински жилища. Други двама души са в Центъра за временно настаняване „Св. София“.

Останалите „жалбоподатели и обитатели“ са получили предложения за настаняване, но са отказали, се твърди в писмените отговори.

Но в тях не се посочва на колко хора е предложено настаняване – само на подалите жалбата пред Съда в Страсбург 14 души, на тези 62 души с адресна регистрация в махалата, или на всички около 200 души, които живееха в къщите, преди те да бъдат съборени.

Администрацията не отговори на уточняващ въпрос, изпратен от Свободна Европа.

Кметът по-рано е казвал, че няма ангажимент към хората, които не са регистрирани на адреса на махалата.

Според организациите, които работят с хората на място, не са предлагани варианти на всички 200 души.

От отговорите не става ясно и какво точно настаняване е предложено на хората, които все пак са получили варианти. Според адвокат Адела Качаунова, съпредседателка на БХК, предложените от районната администрация алтернативи са неподходящи – условията са лоши, разделят се семейства, а хора са настанявани в центрове за временно настаняване без заповеди – тоест „няма документална следа кой къде е настанен и с какъв срок“.

Кметът Бранчевски отрича да има хора, които да живеят на палатки. В отговорите на районната администрация до Свободна Европа пише, че те са „необитаеми през нощта“. В своя публикация кметът написа друго – че те имат „символичен характер“, защото „хората, прекарващи нощите там, са различни в различни дни“.

Тези твърдения, освен че си противоречат взаимно, се разминават с разказите на хората, които срещнахме в махалата. Те противоречат и на информацията на организациите, които работят с хората на място.

По данни „АТД Четвърти свят – Заедно за достоен живот“ поне седем семейства живеят в палатките, без да имат никаква алтернатива – дори да отидат временно при роднини, докато навън има буря.

В същото време Бранчевски, заедно с общински съветници от ВМРО и БСП, внесе официално предложение Столичният общински съвет да купи еднопосочни билети до Страсбург и палатки на хората, подали жалба пред ЕСПЧ, и на адвоката им.

БХК определи това като действие на кмета, целящо „да унизи и осмее хора, които сам и в нарушение на съдебно разпореждане е поставил в особено тежко положение на бездомност“.

„Няма къде да ходим“

Хората в „Захарна фабрика“ не знаят какво следва за тях оттук нататък.

„Няма къде да ходим“, казва Снежа, на 44 години.

Тя е родена и израснала в махалата и не е живяла другаде. Сега има семейство и работи, но доходите ѝ не стигат за свободен наем.

„След два-три месеца като дойде зимата – какво правим? Как ще живеем в този студ?“, пита се тя, докато седи пред своята палатка.

„Не знаем какво ще стане с нас.“