В село Глоджево преди 74 години в един дъждовен ден малкият Сюлейман тръгва заедно със семейството си към непознатата за него Турция. В Глоджево остават най-добрите му приятели - Ризa, Мустафа, Хюсмен, Халил и Петко, кучето му Копой и козичката му Улиш. Изрежда ги така сякаш през всички тези години те нито веднъж не са напуснали съзнанието му.

„Карахме каруци, които бяхме натоварили с багаж... Не знаех къде отиваме и защо... Да знам – това щеше да отнеме години!“, казва Сюлейман Акман пред Свободна Европа. Единственото, което взима със себе си, са спомените от детството.

Години по-късно той отново преминава през родното си място и заварва суматоха около ново предстоящото изселване на турци от България. Тогава той вече е студент по фотография и инстинктът му казва, че трябва да запечата този момент. И го прави - въпреки опасността от арест от комунистическите власти.

Дълго време пази снимките за себе си с идеята някой ден да направи изложба. На 3 юни „Фотофабрика“ за първи път показва тези снимки в изложбата „Прогонването“. В нея освен фотографиите на Сюлейман Акман се поместват и тези на Бехич Гюналан, турски фотограф, който снима пристигането на влаковете с български турци в Одрин през 1989 г.

Изложбата се намира в Гарнизонното стрелбище, чието официално наименование е „Експозиция за национално помирение“ и ще бъде отворена за посещения до 20 юли. Селекцията е основана на „Визуалния архив на асимилацията“, създаден от турската професорка Зейнеп Зафер и журналистката Диана Иванова.

„Тази изложба е съпротива срещу забравата“, казва Еми Барух - създателка на „Фотофабрика“.

Прогонването отвън и отвътре

След като семейството на Сюлейман Акман е изселено от България през 1951 г., животът в Турция се оказва труден - белязан е от бедност и несигурност.

През 1969 г. Акман вече е студент в Истанбул. Присъединява се към международна студентска бригада в Западна Германия, а на връщане минава през селото, което 18 години преди това е бил принуден да напусне. Там заварва суматоха.

През тази година влиза в сила подписаната от комунистическия диктатор Тодор Живков и турския министър-председател Сюлейман Демирел „Спогодба за изселване“. Тя се отнася само до близките на изселилите се до 1952 г. Първата изселническа вълна тръгва на 7 октомври. Втората, включваща Разград, тръгва седмица по-късно от гара Топчии.

Акман отива там и става свидетел на заминаването на десетки семейства, които са събрали целия си живот в куфари, натоварени в чакащия влак.

„Веднага щом пристигнах, събрах оборудването си и започнах да снимам. Беше много пренаселено. Сякаш всички села от Разград бяха там. Беше тъжен ден...“, казва той.

Акман знае, че има вероятност да бъде арестуван, а фотографиите му да бъдат отнети. Нищо от това обаче не се случва. Един от присъстващите милиционери е негов близък и именно той казва на останалите полицаи, че Акман е журналист, изпратен от Турция.

Когато идва голямата вълна на прогонване от 1989 г. Акман снима и процеса в Турция. В Одрин снима и Бехич Гюналан.

"Влакове на срама"

Проф. Зейнеп Зафер и Диана Иванова са създателки на „Визуалния архив на асимилацията“. Самата проф. Зафер е родена в пиринското село Корница и няколко пъти е разселвана в България. През пролетта на 1989 година е експулсирана в Турция.

През тази година Тодор Живков произнася реч, в която казва, че българските мюсюлмани не са желани. На 3 юни започва т. нар. „Голяма екскурзия“ - хиляди хора са принудени да напуснат домовете си и да заминат за Турция.

„Тези влакове ги наричаха в Турция „влакове на срама“, спомня си проф. Зафер в интервю за Диана Иванова.

Още тогава запомня двама турски фотографи – Бехич Гюналан от Одрин и Казъм Заим от Истанбул. Те снимат пристигането на влаковете с турци от България.

Когато Диана Иванова и проф. Зафер създават „Визуалния архив на асимилацията“, двамата турски фотографи са в основата. А към тях се присъединява и Сюлейман Акман, който сам се свързва с проф. Зафер.

„Сюлейман Акман открива Зейнеп Зафер през Фейсбук. За него беше много важно, че най-после може да направи изложба – той е пазил негативите 56 години с идеята да направи изложба. Желанието му се сбъдна“, казва Диана Иванова.

Как показваш нещо, което е скрито

Дълго време споменаването на „Възродителния процес“ в България не поражда никакви емоции или образи, казва Диана Иванова.

Причините според нея са две – мъртвият език, в който насилието остава скрито, и самото скриване на случилото се. „Възродителен процес“, „преименуване“ – всички тези думи целят да неутрализират чувствата, казва тя.

„И се сеща човек за тази конструкция, с която ние бяхме свикнали – „Голямата екскурзия“. Това е отвратителен евфемизъм за един вандалски политически акт, който слага петно върху България, което няма да бъде до край заличено, а и не бива, защото ние трябва да помним историята“, казва Еми Барух.

Тук именно идва ролята на снимките.

„Фотографията има силата не просто да запълни празните полета на паметта – но и да роди нови думи, тук и сега, нови образи, нови чувства, личните ни фантазии. Тя отдава значение на всеки един, който в момента наблюдава и превръща всеки един от нас във важен свидетел“, казва Иванова.

И така, как се създава памет за нещо, което не си видял? Нещо, което е било скривано систематично?

„Отговорът може би е същата дума – систематично. Отдавна се занимавам с архиви и съм убедена, че нищо не може да бъде скрито 100 процента, винаги има документи. Българската държава, тайните служби, комунистическата партия са направили всичко възможно да изтрият визуалните следи“, казва Иванова.

Но пролуки, оказва се, винаги има. А фотографиите на Акман са свидетелство точно за това.

„Днес, гледайки образите, запечатани от камерите на Сюлейман Акман и Бехич Гюналан, всеки един от нас поема отговорност“, казва Иванова.

„Искам да кажа, че по някакъв начин изложбата, която „Фотофабрика“ направи, е начинът ни да кажем на тези хора: "Простете ни“, добавя Еми Барух.

Като част от изложбата на 14 юни ще говори журналистката Дарина Сарелска – дъщеря на жена, станала пряка жертва на насилственото преименуване. На 24 юни от 18:00 ще се включи Тайфур Хюсеин, който преживява прогонването като дете. Следват турове със Зекие Емин на 1 юли и с Радост Николаева на 5 юли, която през 1985 г. е изпратена като млад журналист да отразява "доброволната" смяна на имената и до днес носи тази среща като морално изпитание.