Той е един от многото, които се връщат в България. Децата му – също. Срещаме се с художника Александър Димитров близо до картините му, изложени в пловдивското село Куртово Конаре. Експозицията е достъпна за близо 3-те хиляди жители на селото, сред които са множество семейства, също върнали се след живот в чужбина.
Около 30 картини на Димитров са подредени на втория етаж на читалището – маслени или рисувани с молив и въглен. Повечето са пейзажи, портрети и натюрморти, но вниманието към детайла обединява всички. И липсата на напрежение.
Той казва, че е благодарен за едно свое качество: да вижда красотата около себе си.
Натюрморт от Александър Димитров
След 12 години в Белгия Александър Димитров се завръща, за да се грижи за болните си родители. Това е избор, продиктуван от дълг и от обич. Той говори за това толкова естествено, колкото и за разликите между Белгия и България. Казва, че на двете места човек се чувства различно заради това какъв личен избор прави всеки отделен човек в тези две държави.
"Има и хубави неща [в България], но ако трябва да бъда честен, тук се задушавам", казва той. Не си обяснява местните нередности нито с ниските заплати, нито с географското разположение, нито с още някое обобщение. А с всеки отделен човек.
Картина на Александър Димитров
"Хората [тук] са станали по-лоши, озлобени – и на улицата, и на пътя, и в магазина. Беднотията, казват, ги е докарала дотам, но имали сме и по-бедни години и не е било така", казва той.
Спомня си своите бедни години, принудили го да емигрира със семейството си.
Понякога от печалбата са му оставали толкова пари, колкото да заведе жена си на кафе в Стария Пловдив.
"Имахме една кола – пушекът ѝ влизаше вътре – и се задушавахме. И отваряхме прозорците, но бяхме толкова щастливи, че отиваме двамата на кафе. Така че парите и богатството не могат да озлобят човека, нещо друго ги озлобява – възпитанието, според мен", казва Димитров.
Картина на Александър Димитров
За него задушаването не идва от мястото, а от ограничените хоризонти, които средата чертае пред теб. И от онези хора, които са станали хейтъри и са загубили способността да виждат красотата и възможностите.
Той има друга представа за думата "хоризонт" - не го мери нито географски, нито кариерно. Все му е едно дали ще живее в малък град в Нидерландия, в Париж или в Куртово Конаре.
Всъщност Александър Димитров не е само художник. Той е и строител, само че гледа на този занаят като на изкуство, а не като на хамалогия.
Той дава пример. Когато е бил малък, е искал да стане строител – като баща си, като Санди Кукувицата и Христо Маймунката. Това са тримата най-добри майстори в Куртово Конаре навремето. И днес казва, че би искал да е именно на тяхната висота. Все едно не е прекарал 12 години сред сградите на Ар нуво, за да си хареса други еталони.
Картини от изложбата на Александър Димитров
"Много хора са ме питали: "Ти имаш такъв голям талант, защо [се хвана] с това строителство?" Обаче те не могат да разберат колко много аз обичам строителството!", казва той.
"От гола поляна да построиш къща – те не го разбират".
Разговорът ни вече е прекрачил границата между въпроси за неговите картини и въпроси за строежите му. Той говори и за двете като за пейзаж – независимо дали пейзажът е от картина на фламандски майстор или от стена, градена от Санди Кукувицата.
Изложбата на Александър Димитров в Куртово Конаре.
"Аз ходех с баща ми от много малък по строежите. Спомням си, правеха една каменна зидария – много се възхищавах как от безформен камък се получава равна стена", казва Димитров.
Художественият му талант е открит от учителката му в първи клас. Тя е изумена от рисунката му на вълка от "Червената шапчица".
Въпреки това години наред той не се замисля над това дали има потенциал, защото вярва, че всички могат да рисуват.
"Като дете си мислех, че не съм изключителен, че всички могат да рисуват. Доста късно осъзнах, че не е така, но пак съм учуден. И досега не разбирам защо хората не могат да рисуват", казва Димитров.
Портрети от изложбата на Александър Димитров
Животът го отвежда в Белгия, където работи в строителството, но именно там, по време на разходка из малките улички на фламандски град, изпълнени с ателиета, у него възниква непреодолимото желание да рисува.
Той е самоук. Започва да рисува първо с акрилни, а после и с маслени бои. Всеки ден. "Нямах търпение да се прибера от работа, за да рисувам. Рисувах до 3 часа и на другия ден ставах рано без проблеми", казва той.
Александър Димитров
Започва плахо да публикува снимки на първите си творби. Хиляди харесвания и одобрение от съвременни художници му дават "криле", затвърждавайки пътя му като художник.
Освен художник и строител, Димитров е и музикант – свири на кларинет. И е горд, че и двете му деца са музиканти и са се завърнали в България, създавайки семейства.
Изложбата на Александър Димитров в читалището на Куртово Конаре е осъществена, след като предложение за самостоятелна изложба в Белгия пропада заради връщането му в България.
Натюрморт от Александър Димитров
И макар че продава картини в Западна Европа и получава много поръчки, не се фокусира върху продажбите.
"Продавам [картини] и в България, обаче не се занимавам с това. Аз съм доста зает със строителството и главата ми пуши. Не търся как да продавам", казва Димитров.
Днес, когато се прибира от работа в строителството, се чувства "като мъртъв", но си спомня времето, когато рисуването го е изпълвало със сила. Откакто е в България, Димитров е престанал да рисува. Това не го притеснява, казва, че то отново ще си дойде естествено.
Сега му предстои двумесечно пътуване до Белгия, където, освен строителна работа, го очаква и поръчка за стенопис на фасада на горска къща. Стената би трябвало да се превърне в продължение на двора – проект, който той очаква с нетърпение.
Вижте също Художничка, която "свири на скулптури". Биляна Фурнаджиева между визуалното изкуство и музиката